Трагичните събития от скоро разбуниха репортерските духове.
Днес бях свидетел на “разследване на репортер” по темата “Какво ще правим ако се случи пожар в един от най-високите блокове в младост”. Отговорът - има добра възможност да се опечем живи.
Какво показа репортажът:
Висок блок. Металните врати между етажите се заключват. Достъпът до етажа е само чрез асансьора. Позната гледка за всички живеещи в подобни многоетажни гета, където моят дом обезателно трябва да бъде моята крепост. Стълбището по лични предпочитания е недостъпно почти винаги.
Представете си, гордият репортер, който отразява ситуцията и казва излизайки на стълбището между етажите “Тук е като в друго измерение”. Уау. Наистина.
Мразя едностранчивите репортажи, гледна точки. Това е като да отвориш багажника на автомобил, да откриеш покривалото на резервната гума и да крешиш “О, но тя не се върти! Помощ!”
Никъде в целия репортаж не се чу, защо аджеба, хората са решили да се залостят в панелите. Да се скрият зад дебели врати и много брави. Да живеят като модерни затворници с телевизия и тоалетна.
Защо го правят? Искам репортаж за това. Да попитам хората: “Защо сте се окопали така? От какво Ви е страх? Да не би някой да ви дебне? Да не би да има някакъв проблем, който Ви протеснява?”
Отговорът всички, които имат метални врати, СОТ или дори домашно куче дори, го знаят. А вие как бихте се почувствали ако на фона на всичко това дайдат и ви попитат “Вие хубаво сте се окопали тук ама ако нещо се запали”. Бихте ли се лишили от всичката си сигурност и спокойствие, в което сте инвестирали заради това?
Абе въобще обичам едностранчивите репортажи. Нека резервната гума се стои в багажника; ние и без това няма да я проверим докато някой друг не спука гума пред нас… та да се присетим; да направим репортаж.
Това е прекопирано от този ми пост в блога на Креато. Написах го, докато още работех там. Наскоро отново се натъкнах на него и реших, че е добре да го приютя при себе си.
Графичната философия на един проект има дълга предистория.Но тя е твърде дълга, за да бъде написана на един дъх, на една ръка или дори на две ръце.
<<<
В миналото, още когато шампоаните за коса не били на мода, а рекламата била мит от един потънал континент, хубавото било онова, което работи. Всеки що годе тежък камък, хвърлен върху прилична маса живо месо и водещ до летален край бил хубав. Вършел работа. Повече не било необходимо.
<<
По-късно камъните не били вече на мода. Хората открили, че ако ги заострят тук там - няма да се налага да се напъват да хвърлят тежките и непроизводителни камъни, а със същата сила могат да свалят по-голямо животно на по-далечно разстояние с едно просто острие от кремък хванато за някаква пръчка. Това било революция. Откривателят обаче бил убит с камъни, за да не прибира пари от патента.
<
Еволюция му е … разковничето, беше казал някой. Та в онези времена, когато Гугъл бил все още звезда на небосклона, а “windows” били основно издялани в камък, дизайнът постепенно и находчиво започва да взема своят връх. Самоосъзнаването, че човек е една гарга, без пера му позволило да се кичи с разни неща и от там да изглежда по-красив. Хората започнали да се развиват като социална група и да желаят да се отличават един от друг. Стоките и услугите се делели на два типа - тези които можеш да размениш, и такива към които никой нормален не би проявил интерес. Но дори и за вторите това не винаги важи. А от там - два типа неща - красиви и полезни. Ако някой откриел сходна комбинация между двете бил щастлив.
-
Дошъл Господ. Но като всяко добро нещо на Земята сме успели и него да погубим. Дизайнът въпреки това продължил да се развива с развитието на битието. Хората вече знаели как се правят разни неща и се опитвали да ги направят уникални, освен полезни или иначе казано по-лесно продаваеми. Затруднения срещали само девиците с най-древната професия, които били в по-напреднала възраст, но няма да обсъждаме изначалото на козметиката и пластичната хирургия.
>
Революция. Симбиозата на дизайна с произвежданата продукция станал задължителен. Отделяне, обособяване на конкретната марка, без която никой уважаващ себе си производител на можел да излезе на пазара. Да вземем за пример кралските бижутери… строителите на замъци. Всеки със свой вкус и стил. Това бил техният подпис.
>>
Да прескочим няколко хилядолетия и да спрем до днес. Днес дизайн има за всеки. Той се е превърнал в основопологащ за успеха на всеки. От облеклото, до опаковките на дъвките. Днес целта на дизайна е да грабне клиента и да го завърже до гроб. Ето защо светещите табели не са просто табели - те са светещи, ярки, крещящи и учудващи - за да ви привлекат вниманието и да си кажете - “Въй, майко”.
>>>
И най-накрая - какво е добрият дизайн? Може би докато четяхте това се замислихте. Не точно, нали? По-скоро мислихте върху думите, написани на две ръце, или по скоро ги оспорвахте на ум и давахте своите идеи и концепции за добрия дизайн.
Истината е, че добрият дизайн е вътре в нас, възприятията ни, ценностите ни, съзнанието ни. Защото докато за мен добър дизайн може да бъде една красиво обелена ябълка то за друг той започва от вкусно телешко варено. Дизайнът е вътре в нас. В нашия опит и разбиране за него. Ето защо твърдя, че този човек долу на снимката е един от основоположниците на добрия дизайн. Защото той е изразявал себе си. Допуснал е да го направи, да развихри неимоверното си въображение е да се опита да пресъздаде светът около него. А какво по-голямо предизвикателство?
И от тук - добрият дизайн е този, който достига до вас. Който гъделичка вашите възприятия и Ви кара да се чувствате ангажирани. Който буди съзнанието Ви и подшушва на подсъзнанието - ей, че хубаво миришат тези картофки, в тази черна чиния с надпис “Вкусно”? Че кой би сложил картофките в черна чиния…
За това смея да твърдя - моят дизайн не е толкова добър. Вашият дизайн е по-добър. И винаги ще бъде - защото свободата на изразяване се приема различно от всеки, дизайнът не може да задължи никой да възприема нещата по определен начин. Той трябва да ги освободи и плавно и нежно да ги концентрира в определена насока, защото все пак - тази паста страхотно избелва Вашите зъби.
Едно от хобитата ми е да се занимавам с дизайн на неща различни от уеб. По този повод съвсем наскоро стана така, че правих плакатите за седмият национален събор на BMW клуб - България.
Срокът беше шоков. За една седмица трябваше да бъдат готови. Стартирах с 5 предложения, които няма да публикувам сега. От тях бе избрано едно, което вече пипнато доведе до финалния вариант на плаката.
Според мене стана сполучливо, но знае ли човек.
Съответно направих и лепенки, които се поставят на колите по време на състезанията.
Тук можете да видите самия плакат.
А тук как би изглеждал залепен на обикновена софийска улица.
